„МАЛКИ ПОЖАРИ НАВСЯКЪДЕ“
(Little Fires Everywhere)

За клетките и птиците и всичко, което ги събира и разделя.

Сериалът LITTLE FIRES EVERYWHERE е създаден по едноименния роман на американската писателка Celeste Ng, с премиера на 18 март 2020, по онлайн платформата Hulu. Той ни отвежда в края на 90-те години в малкото градче Шейкър, Охайо. Градчето е малко, но има своите големи правила (като височината на тревата на двора, която не бива да надвишава 6см).

Малки пожари навсякъде

Тук е мястото, къде израства и живее със семейството си Елена (Рийз Уидърспуун). Тя е богата, популярна в града, работи в местния вестник (не защото трябва, а защото й носи удовлетворение). Има 4 деца, тийнейджъри. Участва във всевъзможни благотворителни акции. Допринася за семейния бюджет като управлява отдаването под наем на малка къща, „направена така, че да ти спести срама от това, че не можеш да си позволиш самостоятелна двуетажна къща“. И веднъж е била на манифестация с Мартин Лутър Кинг. Смята, че правилата трябва задължително да се спазват (освен ако това не й пречи). Иска да бъде харесвана от всички. Подрежда ежедневието си стриктно, а в семейния календар всяко събитие и задължение е надлежно записано с листче в съответния цвят. Накратко – красива, с преуспял съпруг и 4 деца, стожер в опазването на градската среда.

Един ден, в подредения й град току-така се изсипва Миа (Кери Уошингтън). Която няма как да бъде по-различна от Елена. Тя „живее“ с дъщеря си в кола, която по-скоро бихме нарекли „бричка“. Местят се от град в град. Миа е човек на изкуството – прави своите арт инсталации и ги снима. Издържа се от фотографиите си. Или работи на смени като сервитьорка или каквото намери. Не се задържа дълго никъде. Двете с дъщеря й, също тийнейджърка, живеят в скромна семейна идилия и се справят с трудностите както могат. Един ден, пътят им ги отвежда до паркинга в град Шейкър, Охайо. Градът на Елена.

Няма да ви казвам какво точно ще се случи – това може да разберете и сами, ако изгледате сериала. Само ще нахвърлим някои от темите, които той дискутира, онези малки огънчета, които в крайна сметка, водят до пожарите. Вероятно, ако първо видите сериите, ще разберете и по-добре, това, за което говорим тук. Затова ви препоръчвам, изгледайте го, и после прочетете надолу.

Маските. Защо винаги искаме да се харесаме на всички? Защо вървим и срещу самите себе си, само и само да ни харесват? Кога това ни кара да станем нещо, което дори самите ние не харесваме? Можем ли да сме постоянно с маска? И пред кого, неизбежно, я смъкваме? Но след години, прекарани с маски и ласкави думи, какво остава отдолу, под маската? В какво се превръщаме, в преследване на всеобщото одобрение и трупане на лайкове?

Чуждото. Защо харесваме това, което другите имат? Защо не ни стига това, което ние имаме? Защо намираме себе си в чуждите хора, а не можем дори да общуваме нормално със собствените си родители и деца? Защо е по-лесно да наставляваш и изслушваш търпеливо чуждите деца, но твоите винаги са „нетърпими“? И защо хората в нашето семейство са именно тези, които ни нараняват и разочароват най-лесно?

Изборите. Защо някои се раждат с изобилие от „правилни“ избори, ситуации, в които трябва да избираш между две или повече добри решения („Дали да уча в Йеил или Принстън?“). А други трябва да взимат правилните решения в наглед безизходни ситуации? И защо винаги ни се струва, че хората около нас са от първите – на тях всичко им е лесно, дадено, подредено? А нашето е сложно, неразрешимо? И защо отделяме толкова малко време, за да разберем наистина какво прави човека пред нас това, което е? Дали не ни е страх, че неговите избори, всъщност са били по-сложни от нашите? Дали отказваме да задълбаваме, защото, всъщност, може да се окаже, че другият е бил по-зле от нас, но се е справил. А ние не…

В някакъв момент, назад във времето, е трябвало да изберем нещо. И да оставим друго. Но дали изборите, които правим, не са просто компромис с това, което искаме, отказ от нещо, за което копнеем? Отказваме ли се от илюзорното неясно бъдеще, за да имаме реално, добре планирано, такова? И съжаляваме ли за това след години? Правим ли компромиси със съвестта си? Загърбваме ли връзки, приятели, роднини, за да преследваме нещо, което сега, днес, смятаме, че може да е нещото. Или просто се оправдаваме, че обстоятелствата са такива? А дали обстоятелствата не са сложни и трудни за всички, просто някои избират да не правят компромиси? Да не живеят в един голям компромис? И дали компромисите не са просто избори, които правим сега, но рано или късно се връщат като бумеранг обратно при нас. За да ни напомнят какви сме били. И какви вече не сме. И със страшна сила да разрушат подредения ни свят.

Младостта. Защо на младини имаме мечти, а с възрастта се вкопчваме само в това, което имаме? Само то ли ни е останало? Може ли мечтите ни да се превърнат само в спомени, които побираме в картонена кутия? Защо очите на младостта са толкова широко отворени, защо възприемаме, попиваме, учим се… И защо докато остаряваме, докато преживяваме всичко това, с което ни сблъсква живота, очите ни постепенно се притварят? Сякаш натежали от сълзи, болка, премеждия, или дълго взиране в слънцето, клепачите ни искат своята заслужена почивка. Обърнете внимание на очите на актрисите, които изиграват двете главни героини на млади години. Колко широко отворени са! Може би неслучайно не са правени опити за изкуственото подмладяване на Кери Уошингтън и Рийз Уидърспуун, а те са изиграни от съвсем други актриси. Може би, когато остаряваме, губим връзка с това, което сме били. Може би понякога се променяме до неузнаваемост. „Аз ли бях това? Сякаш виждам друг човек!“ И ни остават само снимките, които да ни показват този друг човек. А ако трябва да се разделим и с тези снимки? Ако няма вече никой около нас, който да ни напомни какви сме били?

Семейството. Кое изгражда едно семейство, кое го сплотява? Децата? Парите? Възможностите? Пътуването? Или просто обстоятелствата? Дали семействата, които изграждаме, се явяват стъпка напред към нещо мечтано, жадувано. Или са само тягостен камък, който ни дърпа надолу? Дали не виждаме в лицата на най-близките си всичко онова, което сме можели да бъдем, да постигнем, ако… ако не ги бяхме срещнали? И дали не си го изкарваме върху тях. Всеки ден. За всичко. Дали живеем с хората, с които живеем, просто защото така трябва, така е редно, така е станало…?
А какво очакваме от децата си? “Pieces of cley” на Марвин Гей е една от емблематичните песни от саундтрака към сериала. „Всеки иска да има своето лично парче глина“, което да моделира, да извае. Така, както му харесва. Не правим ли това с децата си? Не искаме ли те да станат като нас, но по-добри? Да са перфектното копие на нещо, което дори самите ние не сме? Кога губим представата за това, докъде се простира отговорността ни на добри родители? Кога очакванията и претенциите ни към децата ни, се превръщат в тежест, с която те не могат да се борят? И защо не сме до тях, за да го забележим? За да ги изслушаме?

Кое е това, от което не можем да избягаме в този живот? Което не можем да поберем в своята раздрънкана „бричка“ и да продължим напред? Коя е твоята клетка? Какво те държи още там? Дали клетката не е нещо, което сами сме си изградили старателно, макар и несъзнателно, в опит да имаме своето идеално парченце от пъзела на този живот? Дали не правим толкова много жертви, че не ни остават сили и възможности да отворим клетката и да избягаме. И дали ние сме в клетката, или сами ние сме се превърнали в клетка? Пазим ли птичето от ударите и трудностите в живота? Или просто му пречим да излети, да разпери криле и да избере само посоката си? Помагаме ли на птиците около нас да излетят? Или ги прибираме обратно в клетката, за да пораснат и опитат пак, „някой ден“. А може би ни е страх, защото когато този „някой ден“ е дошъл в нашия живот, ние просто не сме успели да излетим.

Сериалът обхваща много други теми: отношенията майка-дете; егоцентрици ли сме ако гоним мечтите си; расовите предразсъдъци и етикети; разделянето на бедни и богати („хората като нея никога не печелят делото“) и т.н.

Но през цялото време ни напомня отново и отново за пожарите, които тлеят вътре в нас. Онези, които ни мотивират да търсим истината. Които не можем да угасим или контролираме. Онези, които ни унищожават отвътре и заплашват да разбият живота ни. Пожарите, които никога не забелязваме в околните, а само в себе си. Големи или малки. А те всъщност, са навсякъде.

Сериалът Little Fires Everywhere не е за хора, които си падат по веселите развръзки, победата на доброто над злото, и приятното прекарване с ненатоварващ филм. Сериалът идва със своя тежък товар. Но такъв е и животът – един непрестанен опит да угасим пожарите и да избягаме от клетката. Да се отърсим от маската, която сме принудени да носим. И да не изгорим по пътя.

Повече подробности за сериала може да откриете на страницата му в IMDB.